В младостта си италианецът Лорис Бикоки зарязва ученето в технически коеж, за да започне работа като склададжия в завода на Lamborghini, но страстта му към бързите автомобили се оказва толкова силна, че той става опитен механик, а след това и професионален тест-пилот. В кариерата си той участва в разработката на такива коли като Lamborghini Countach, Pagani Zonda, Koenigsegg CCX и KTM X-Bow.



Най-голям трепет у Бикоки обаче предизвиква хиперколата Bugatti Veyron и то най-вече една злопоучна неделя на пистата „Нардо” в началото на 2002 г. Тогава Бикоки катастрофира при скорост от 400 км/ч с един от тестовите прототипи на Veyron, който се произвежда в своята оригинална версия 16.4 от 2005 до 2011 г. Ето какво си спомня Лорис пред италианския журналисти Давиде Чирони.

„Това беше един от първите тестове на Veyron на пистата Нардо. Тогава помагах за развитието на двигателя, тъй като именно към неговото развитие, както и към това на трансмисията бяха насочени почти всички усилия на екипа. Повечето инженери бяха привлечени от други компании, като за изпитанията се наемаше цялото трасе.



Пристигнахме в неделя рано сутринта и започнахме работа. Аз се качих в колата, като стартирахме обичайната процедура по проверка на работата на интеркулерите, системата за охлаждане и маслените радиатори. В един момент инженерите ме попитаха дали мога да направя една обиколка с максимална скорост.

Тук трябва да уточня, че Нардо е кръгла писта с дължина 12 км и при скорост до 240 км/ч автомобилът може да се кара, без да се завива. След това обаче воланът трябва да се върти, при това все повече и повече. При 360 км/ч натоварването върху пилота е много сериозно и си представете как се чувства той в продължение на 12 км. Освен това силно се нагряват и гумите – нещо, което усетих скоро, но въпреки това продължих да давам газ, както ми беше казано.



След тази обиколка инженерите провериха параметрите на колата и ме попитаха дали мога да завъртя още две обиколки. Видяхме, че температурата на гумите се повишава, затова им отговорих, че две обиколки са прекалено много, но ще опитам. Асфалтът на Нардо не е идеален – има неравности, заради което оборотите на мотора непрекъснато подкачат 100 нагоре, 100 надолу. Затова се променя и скоростта – 395 км/ч, после 390, след това 398.

Така в края на втората обиколка в режим „газ до ламарината” чух леко съскане, след което последва лек подскок и след секунда вече не виждах нищо. Оказа се, че километър преди финала е гръмнала предна лява гума. Съответно калникът се разбил напълно и излетял нагоре заедно с капака на предния багажник, като са ударили челното стъкло. Аз видях единствено черно и сиво петно пред мен, тъй като се движех със скорост от 400 км/ч.



След удара тръгмна и задна лява гума, което съответно унищожи напълно окачването на колата и тя падна по корем. На свой ред аз разбих стъклото пред мен с каската си, която обаче се оказа достатъчна здрава. Налагянето на въздуха в този момент е толкова голямо, че почух спукване на лявото тъпанче. Общо взето – представете си, че летите със самолет със скорост 400 км/ч и решавате да си покажете главата навън. Точно това се случи и с мен.

Признавам, е изпаднах в паника, тъй като не виждах нищо. Скоростта беше огромна, аз натисках спирачките с всичка сила, но колата изобщо не намаляваше. Нямах гуми отляво, а спирачните маркучи бяха скъсани. Единственото, което можех да направя, беше да се притискам към мантинелата, но колата беше толкова повредена, че бяха изхвърлен в обратна посока.



Опитах се още веднъж, тъй като се страхувах от евентуално преобръщане и излитане извън трасето. Този път нещата се получиха и колата започна постепенно да спира. След това здраво се посмяхме, тъй като от управата на Нардо ми пратиха сметката, в която пишеше, че съм повредил 1800 метра от гадрейла (предпазната мантинела), които трябва да платя. Разбира се, Bugatti пое разходите.

Когато скоростта падна, се опитах да се отделя в другата посока, но се появи нов проблем. Колата беше наблъскана с тестова апаратура и кабели, които преминаваха от двигателния отсек в салона през голям отвор. Заради избитото стъкло обаче през него започна да влиза дим. Вероятно това се дължеше на изтеклия радиатор, като малко след това се запали и двигателят. Целият бях в масло, но за щастие, то не се запалва толкова бързо както бензина.



Щом скоростта намаля още, разкопчах предпазния колан и се опитах да отвора вратата. Тя беше блокирана от удара, който буквално я беше заварил към каросерията. Започнах да ритам, докато не се отвори. След това вече не помня нищо, но знам, че монокът на колата оцеля без сериозни поражения, така че това се превърна в положителен краш-тест за Bugatti.

Моята версия е, че гумата не гръмна заради високата температура, защото после видях двете оцелели колела и те бяха в добро състояние. По време на тестовете направихме специален отвор в крилете за по-бързо регулиране на хидроусилвателя на волана, като му поставяхме специална метална запушалка. Смятам, че тя е била лошо закрепена и притокът на въздух я е набутал навътре и тя е спукала гумата.



Не знам как оцелях след всичко това. Най-вероятно натрупаният опит и хладнокръвието също са се оказали решаващи. А може би причината е, че имах среща същата вечер, която не исках да изпусна. Е, не стигнах до нея, тъй като бях закаран в болница за изследвания, но освен повреденото тъпанче и няколко натъртвания, други проблеми нямаше.

Сега си спомням с удоволствие цялата тази история, която завърши добре, за щастие, но си извадих и някои поуки от нея. Човек трябва внимателно да преценява рисковете, които поема. А най-хубавото, че всичко това се случи с пилот-изпитател, а не с клиент.”

Снимки: Motor

• Какъв е средностатистическият собственик на Bugatti?
• Как Chrysler пропусна да направи своя Veyron